Ловеч – градът крепост на Балкана и България

МОЯТА НЕИЗМЕННА СИМПАТИЯ КЪМ РОМАНТИЧНИЯ, ГОСТОПРИЕМЧИВИЯ И ПРЕЛЕСТНИЯ ЛОВЕЧ“

На 11 юли 1860 година в България пристига един далечен и знаменит изследовател, художник, картограф, етнограф и пътешественик. Той остава на тези географски ширини в продължение на 16 години и обикаля страната 18 пъти надлъж и нашир. Прекарва известно време в град Ловеч – град, който описва в тритомната поредица Dоnаu Bulgarienund der Balkan („Дунавска България и Балканът“, 1882 г.) в главата  „От Търново през Севлиево за Ловеч и Свищовъ“.

Съвременници наричат този изследовател „Разузнавач на Ориента“, „Колумб на Балканите“, „Откривател на България“.  Името му е Феликс Каниц. Той е пленен от България и от красотите на Ловеч, а през 1902 година става почетен гражданин на града – именуват улица на негово име, както и музея в града. Каниц се изразява изключително ласкаво и благодарността за оказаната чест личи в думите, с които посреща новината.

 

Феликс Каниц е изключителна личност.Той е първият модерен откривател на старата столица Плиска, на Мадарския конник, на Рациария и Никополис ад Иструм… освен това твърдо счита, че населението на Македония е изконно българско – твърдение, което помества в тритомния си труд „Кралство Сърбия и сръбския народ от Римско време до XIX век“ (1904 г.).

През 1872 г. Каниц се среща с един знаменит българин. Сам поискал да се запознае с него, защото бил възхитен от творчеството му.Българинът бил майстор Никола Фичев, а творението – мостът на река Бяла. При срещата си с майстор Колю Фичето, Каниц наивно  попитал: „Какви училища си завършил и какви дипломи имаш?“.  Не знаел клетият унгарец, че в подчинената от османците България нямало такова лоно на просветеността като специализирани технически и инженерни университети.

Уста (Майстор) Колю Фичето е роден в гр. Дряново, но негови сгради, църкви, камбанарии и чешми могат да се видят из цяла Северна България. През 1872 г. проектира турския конак във Велико Търново. В тази сграда са разпитвани и съдени Апостола на свободата – Васил Левски, Бачо Киро, Георги ИзмирлиевМакедончето, пак там е изработена Търновската конституция и е заседавало Учредителното събрание през 1879 г. Това е едно наистина знаменито място.

Мостът на река Янтра – Беленският мост, е една от най-уникалните архитектурни творби на майстора. Красив, изящен, със скулптурни орнаменти, до онзи момент нехарактерни за подобен тип съоръжения. Ала най-прекрасното, съградено от майстора, се превръща в официален символ на Ловеч и до ден днешен присъства в герба на града. Това, разбира се, е покритият мост над река Осъм. Подобен мост няма на Балканския полуостров, а в Европа има само три такива – в Швейцария, Германия и Италия. Построен е през 1874 – 76 г. Транспортен, пешеходен, с множество занаятчийски дюкяни, с внушителни входове и скулптурни украси. На 3 август 1925 г. мостът изгаря и в следващите години (1926 – 1931 г.) е изграден отново, но от желязо и бетон. Последната реконструкция е от 1981 – 82 г., като мостът е върнат почти до оригиналния си вид.

През настоящата 2016 година общината се е захванала да реновира Покрития мост под егидата на гръмкия инвестиционния проект „Преустройство и рехабилитация на Покрит мост гр. Ловеч“, в рамките на който „работният проект трябва да представи решение за оригинална визия, която да е резултат от енергийното обследване на обекта и изготвения технически паспорт за него”. Покритият мост е обект с национално значение и поради тази причина програмата се посреща с открита враждебност от ловчалии, а според ИКОМОС е и не особено законна, тъй като засяга културно-историческото наследство на страната. (Вж.„Становище на БНК на ИКОМОС относно Инвестиционен проект за преустройство и рехабилитация на Покрит мост, кв. “Вароша”, гр. Ловеч”, 02.09.2015 г.“) Но имайки предвид недодяланите „велики“ археологически реставрации в стил рахитични картонени крепости (Кракра), модните пластмасови издевателства в Сердика под формата на древноримски климатици и гаражни врати, както и застрояването в средновековен стил на Трапезица, където багерите и зидаро-мазачите от Второто българско царство в момента градят крепостни стени, то какво ли би се случило с Покрития мост на Колю Фичето?

БРАНИТЕЛ НА БАЛКАНА И МЯСТО НА ВЪЗРАЖДАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

Ловеч и неговата знаменита крепост, чиито бойници се извисяват над града, имат изключително важно значение за възраждането на българската държава във Второто българско царство. Тук през 1187 г. е подписан прословутият Ловешки мирен договор между братята Асен и Петър и византийския император Исак II Ангел. В действителност, крайната цел на Исак II билаТърновград, но походът и армията му били възпрени от непревземаемата Ловешка крепост. Пътят бил отрязан, тримесечната обсада на града – неуспешна, а Исак II Ангел бил принуден да признае обособяването и независимостта на Втората българска държава.

ВТОРИ ЗЛАТЕН ВЕК

През 1837 г. англичанинът Робърт Кързън посещава манастира “Св. Павел” в Света Гора. Там открива един прекрасен ръкопис, който остава в семейството му до 1917 г., откъдето поема към Британския музей, а сетне и в Британската библиотека. Този ръкопис се състои от 268 листа и 366 многоцветни миниатюри и представлява изключително ценен паметник на българската кирилска писменост и култура от средните векове. Изработването му е поръчано през 1355 г. от цар Иван Александър. В същността си е препис на евангелията на св. св. ап. и ев. Матей, Марко, Лука и Йоан Богослов.

Времето на управление на цар Иван Александър официално се нарича Втори златен век, който започва веднага след възкачването му на престола през 1331 г. и продължава до 1371 г., когато приключва 40-годишното му управление.Той е владетелят, царувал най-дълго (40 г.) след цар Петър (42 г.). Преди да стане цар обаче, Иван Александър е бил деспот на Ловеч, чиято главна резиденция е Ловешката крепост, изградена по време на Първото българско царство и обител на династията Шишмановци. Там е роден неговият син Иван Срацимир – бъдещият цар на Видинското царство. В района на крепостта са открити множество скъпоценности, накити и монети с лика на Иван Александър.

ПОСЛЕДНАТА ПАДНАЛА КРЕПОСТ

Ловеч е един от последните български градове крепости, които падат под османска власт (в 1446 г., 1462 г. или 1481 г. – точната дата не е известна). Първоначално било сключено споразумение с османците, според което Ловеч приел статут на васален град, запазващ до известна степен своята независимост. Това положение обаче било нетърпимо за завоевателите, които решили да сломят окончателно ловешката съпротива. Според народните предания по това време крепостта се отбранявала от Кусам (Станко Косан) войвода. Той управлявал мъдро, а в злокобния час отбранявал крепостта храбро, но неуспешно. Когато нямало повече накъде да се отстъпи, той (заедно с още 300 души) избягал от крепостта, излязъл в Балкана и станал първият хайдутин:

„Не мога, Милане, да пея,
че тук ходи Кусан войвода,
с триста юнаци, да коли
турци, потурнаци,
той ме беше залюбил
като беше войвода
на Ловеч града голяма“

РЕВОЛЮЦИОННАТА СТОЛИЦА НА АПОСТОЛА

Днешният архитектурно-исторически резерват „Вароша“ обхваща широка територия и в него са включени архитектурни обекти, строени през целия XIX век. Там се намира и една схлупена постройка, обвита в храсти и тънеща в разруха, пряко свързана с дейността на Левски и с българското революционно движение. Васил Левски, Апостола на българската свобода, избира Ловеч за официална столица на революционната си дейност в лицето на Ловешкия частен революционен комитет, обявен за „Привременно правителство в България I отд. на БРЦК“ („БРЦК в Българско“, 1869 г.).

Разрушената къща е домът на Христо Цонев – Латинеца, български революционер и изключително близък приятел и съмишленик на Левски. Тази къща е била едно от скривалищата на Левски – до огнището има таен отвор, през който Апостола е можел да влиза и излиза незабелязано. Латинеца е арестуван заедно с Левски в Къкринското ханче, което комитетът наема за тайните си срещи и чийто съдържател е самият Христо. Разпитван от заптиетата, той докрай отрича да познава Апостола.

В наши дни официалният статут на къщата на Латинеца е неизяснен, но се колебае между този на недвижима културна ценност от национално значение или частна собственост. А официалното й състояние в момента е състояние на разпад, срутени стени и отлепени плочки. От 1992 година е системно ограбвана и умишлено разрушавана. Тази къща светиня, обиталище на Апостола на свободата и неговите съратници, се разпада подобно на национално-родолюбивото чувство на българина в последните години. Не! По-точно, в последните десетилетия. И въпреки че от известно време насам се шуми около нейното клето състояние, все още предстои съответните власти в града да предприемат така необходимите действия по нейното спасяване.

 

По стечение на обстоятелствата около 420 години след Кусан войвода и няколко години след обесването на Васил Левски, на 22 август 1877 г. град Ловеч е освободен от омразното турско иго.

Д-Р ВАСИЛ РАДОСЛАВОВ

 

Две години преди това и 530 години след цар Иван Срацимир в Ловеч се ражда друга известна личност, чиято слава също ѝ отрежда едно изключително специално място в българското държавотворене. И подобно на повечето нейни съвременници и участници в обществено-политическия живот в един от най-бурните етапи на страната, тази личност е „спорна“ и „противоречива“. Става дума за човек, ръководил страната в продължение на 40 години, понесъл отговорността да поведе народа във времена на преврати, кризи и национални катастрофи – д-р Васил Радославов, министър на правосъдието, на просветата, на външните работи и изповеданията, на вътрешните работи, на финансите и два пъти министър-председател на България, като влиза в политическата история като най-младия министър-председател – едва на 31 г. Той е постоянен заклет либерал, а по-късно и кръстник на радославистите.

Д-р Радославов получава образованието си в Прага и Хайделберг. Печели слава още по време на Съединението през 1885 г., когато в качеството си на министър на правосъдието въвежда и в Източна Румелия действащите в Княжеството закони – действие, което несъмнено способства за осъществяването на единението на двете български етнографски области. Този акт на законотворчество обаче е строго осъден от Русия и русофилите, в чието лице Радославов вижда нежелана намеса и нагло разпореждане с българските дела. По-късно той ще стане един от основните радетели русофоби за преориентирането на българската външна политика от Русия към Австро-Унгария.

След преврата от 9 август 1886 г. и след като изпраща княз Батенберг в изгнание, Радославов заема поста министър-председател за първи път с подкрепата на Стефан Стамболов. Двамата усилено ще работят за завръщането на княза в страната, ала след това ще се превърнат в едни от най-видните опозиционери в българския политически живот, носещи техните имена – радослависти (Либерална партия) и стамболовисти (Народнолибералната партия). През 1913 г., след злополучната Междусъюзническа война и 27 години след първия си мандат, д-р Радославов отново ще стане министър-председател на България. Като такъв ще работи в полза на родината си до края на Първата световна война през 1918 г. Наред с всичко останало той изпраща в изгнание извън родината и втори абдикирал владетел –цар Фердинанд (3 октомври 1918 г.). След 29 септември 1918 г. (Солунското примирие, с което Царство България излиза от войната) и преди втората национална катастрофа (Ньойския мирен договор, 27 ноември 1919 г.) Васил Радославов е сочен за един от основните виновници за въвличането на страната в пагубната война. Затова избягва в Германия, което не пречи да бъде осъден задочно на доживотен затвор.

На 21 октомври 1929 г. д-р Радославов умира в Берлин. Почетен е от цар Фердинанд, а в България, където са пренесени тленните му останки, е организирано поклонение, на което лично НВЦ Борис III поставя венец. Освен всичко друго, Радославов оставя след себе си голям труд, включващ 15 глави, наречен „България и световната криза“, който обхваща времето от Берлинския конгрес до края на Първата световна война.

ТРУДОВАТА ГРУПА“

След Втората световна война Ловеч, подобно на всички градове в България, попада в сферата на влияние на СССР. В продължение на 9 години Алтън Ловеч (Златният Ловеч, както наричат града от 16. век нататък) се превръща в място на ад и ужаси за всички противници на комунистическия режим. Там е открит един от най-страшните лагери на смъртта, наречен „Слънчев бряг“ (1952 – 1961 г). Тук са намерили „подслон“ над 1500 души, над 150 от които завинаги – в смъртта.

Всичко започва със закриването на лагера „Белене“. Там остават около 160 души, които Политбюро определя като смъртоносни за режима елементиТака се взима решението оцелелите човешки остатъци да бъдат изпратени да копаят до смърт в каменната кариера близо до Ловеч – „Трудовата група“, другото название на лагера. Един лагерист си спомня: „Никога през живота си не бях виждал гнойни рани по телата на хората, в които имаше червеи. Единственото нещо, което можеше да се направи, бе да помолиш близките да уринират върху раните по гърбовете, за да заздравеят, други средства нямаше…” През 1962 г. управленецът Тодор Живков нарежда „лагерът да се закрие, без да се шуми”.

Лекарската експертиза от 1990 г. констатира: „Лагеристите не са имали възможност да говорят помежду си, да поддържат контакт с външния свят, да предявяват претенции и оплаквания, да запазят личното си достойнство и самочувствие на човешки същества. Още при постъпването в лагера, както и по време на целия престой в него, повечето от тях са били жестоко и в повечето случаи безпричинно бити с тояги и гумени маркучи… Условията на живот са носели известен белег на неоправдан садизъм.”

Главният отговорник на лагера е убиецът Мирчо Спасов, заместник външен министър, участващ в корупционни схеми и тъмни сделки по различни обществени програми. Под негово ръководство е и лагерът в с. Скравена. На голямото дело, повдигнато срещу зверствата, извършени в лагерите на смъртта през 1990 г., всичките му почетни награди и комсомолски титли като „герой на социалистическия труд“ са иззети и отменени, а политическият тарикат Живков казва: “Той е дисциплиниран човек. Този случай го е съкрушил. Аз разговарях с него много сурово. Питах го: “Ти идиот ли си, та допускаш такова нещо?”. И продължава: “Той е златен човек, много предан, но бе малко стихиен. Да му запишем партийно наказание”.

В тази престъпна игра участва и Юлиана Ръжгева, палач с руси коси и сини очи. Тя се защитава: Не съм убивала никого. Как ще убивам и ще спя спокойно! Когато лагеристките не изпълняваха нормите, биех ги с пръчка, но не голяма. Горанов ми нареждаше да ги бия. Казваше, че така е разпоредил Гогов и че това са указанията на Мирчо Спасов.” Но в действителност и тя е пребивала и убивала хора от бой. През 2005 г. се самообесва в банята си.

Така или иначе, делото за лагерите на смъртта е прекратено. В нашата държава царуват беззаконието и слабата памет.

ЛОВЕЧ – ГРАД НА РОДОЛЮБИЕ

Независимо от това, все още има надежда. Ловеч е дарявал България с множество достойни българи още от далечното минало на страната ни. И днес той е градът крепост на Балкана, и днес свързва двата края на родината ни. Извисен и обезсмъртен, Апостола бди над града, над Стара планина, над цяла България.

И днес там се провеждат родолюбиви инициативи и се създават патриотични организации. Тази година, на 19 февруари, се проведе възпоменателното факелно шествие под надслов „143 години безсмъртие“ в памет на Апостола на свободата. Събитието бе невиждано до този момент. Над 1500 души изминаха разстоянието от центъра на града до крепостта, събраха се пред великолепния паметник на Апостола и почетоха на колене нашия най-голям национален герой. Факлите озаряваха хладната нощ, а организаторите от сдружение „Ловчанци“ ни направиха съпричастни на един наистина красив помен. Такъв, какъвто трябваше да бъде.

Възпоменателно шествие „143 години безсмъртие“, 19.02.2016 г.Организатори: сдружение „Ловчанци“, гр. Ловеч

Възпоменателно шествие „143 години безсмъртие“, 19.02.2016 г.Организатори: сдружение „Ловчанци“, гр. Ловеч

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Нашата Родина е наш дом, подслон, крепост. Нам е дала живот една велика земя на царе, хайдути и герои. Длъжни сме да почитаме и опазваме нашето наследство. Безродните политиканстващи псевдопатриоти търгуват с историята, достойнството и ценностите ни. Примерите за това са безброй: от посочените вече рушащи се архитектурни паметници на културата до отмененото дело за лагерите по времето на комунизма в началото на 90-те. В по-малките градове като Ловеч днес цари безработица, а измислените единствено с цел обирджийство европрограми съсипват вида и стойността на малкото, което ни е останало след петстотингодишното разбойничество на османските турци.

Цялата ни държава е пример за една зле реставрирана крепостна стена от картон, която се люлее безпомощно под напора на безхаберието и под брулещите я съсипващи удари на безродниците. Моралните устои на нашето общество са силно разклатени и само шепа хора действат срещу некомпетентните намеси на държавните органи или пък срещу цялостната липса на такива.

Пред погледа на безсмъртния Апостол и върху тленните останки на нашите национални герои ние позволяваме Родината ни да бъде разграбвана, обругавана, продавана и разкъсвана парче по парче. Българите в чужбина (не емигрантите, а тези от Молдова, Бесарабия и пр.) не биват приобщавани по никакъв начин към тяхната родина. Съвременна България е сляпа за своите чеда.

Дали ще можем да предотвратим това безумие? Дали ще съумеем да изградим едно родолюбиво общество, което да почита и уважава необятното богатство, с което разполагаме? Дали, подобно на Майстор Колю Фичето, ще съзидаме една сплотена и стабилна България, която да остане след нас през годините? Дали някога ще бъдем достойни пред Апостола и неговото дело?

Прекрасният паметник на Апостола – най-големият в страната – и Ловешката крепост над града. Фотограф: Йордан Чакъров, Източник:Ловеч – „Столицата на Апостола“ / Lovech

Специални благодарности на сдружение „Ловчанци“ и Тодор Иванов, които подкрепиха изготвянето на статията с документален и снимков материал.

Източник: lovechmedia.com

Коментирай чрез Фейсбук:
(Visited 289 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *