Работилницата е нещо, което можеш да направиш и на безлюден остров, и ако имаш суровини, и там можеш да произвеждаш. Но навремето, за да реализираш направеното в работилницата трябвало е да имаш и дюкян. А дюкянът, това е вече работилница с магазин и той трябва да бъде на улица, за да могат да го намерят клиентите. Затова работилницата баща му е построил на главния път в града.
Железаро-ковашката работилница на Митко Байчев е открита 1929 година. Той притежава майсторско свидетелство от Русенската търговско промишлена камара. Запазени са всички инструменти, с които е работил, а те вече са на повече от 74 години.
Много са машините, инструментите, приспособленията, които са необходими за една коларо-железарска работилница:
Машина за плетене на пружини за легла. Плетенето става едновременно с два топа тел, като телта минава през една спирала, през която двата края се усукват. След като се заплетат двете нишки на една дължина на пружината (не точно колкото ще бъде действителната дължина, а малко по-къса, защото впоследствие изплетената пружина ще се опъва), телта се откъсва и се заплита втора нишка в първата, после трета, четвърта – и така докато се стигне желаната ширина на пружината. На същата машина, на същия станок се поставя и друга спирала – за плетене на оградна мрежа. И при нея технологията е същата, само че там върви една нишка тел, а не две както е при пружината.
Но най-важната част в една железарска работилница е оджака – ковашкото огнище. Зад самото огнище има духателен ковашки мях, който се задвижва с дълга ръчка. Мяхът има горна и долна част и така при движението на ръчката нагоре и надолу духа ту едната, ту другата част – така се получава непрекъснат приток на въздух за огнището. От мяха към огнището въздухът се движи по тръба, но в самото огнище не влиза тръбата, защото от високата температура в него тя ще се стопи като другите железа, а тръбата завършва с накрайник от артилерийски снаряд на корабно оръдие.
Към оджака има различни инструменти – наковалня, клещи, куки, шишове за ръчкане на огъня, има чиса, с нея се топи в коритото с вода и се ръсят запалените въглища, за да се задуши огъня; има също и кутия с пясък, който се слага в огъня, когато ще се заварява нещо; има щекла, която се поставя на наковалнята; секачи, които са два вида – едните се държат с клещи и се чука върху желязото, за да се отсече, а другите се поставят на наковалнята, желязото се поставя върху тях, и тогава се чука самото желязо, за да се отсече.
Задължителен инструмент за една ковашка работилница са пробоите – те служат за пробиване на различни видове дупки – кръгли, продълговати, правоъгълни, по-малки или по-големи.
Много важно за такава работилница е менгемето. Ковашкото менгеме се различава от шлосерското менгеме – на ковашкото може да се чука, за разлика от шлосерското менгеме, което е направено от чугун и ако се чука на него то ще се счупи.
Клещите за ловене на горещото желязо и за пренасянето му от огнището към наковалнята са най-различни видове – за ловене на плоско желязо, за обло желязо, за шестоъгълно и др.
Към оджака има различни поялници, в които се нагрява калая за запояване.
Изисквало се е голямо майсторство, за да се запои например скъсана лента от банциг. Майсторът е изпилвал двата края на лентата, които ще се запояват, след което между тях поставял месинг от гилза на патрон и боракс, който почиствал повърхността за запояване. След това лентата се поставяла в огъня и по усет той познавал кога ще започне да се топи лентата, изваждал я от огъня преди това да се случи, стискал с клещите мястото за запояване. Като изстине лентата отново изпилвал запоеното място, за да бъде еднаква дебелината й. При застъпването на двата края особено много внимавал така да ги застъпи, че да се спази последователността на зъбите на лентата.
В работилницата са се правили файтони, кабриолети и други коларо-железарски изделия – кола, каруци, шейни.
На времето колелата на каруците, колите, кабриолетите са били дървени, обхванати от метални шини. Тези метални шини трябвало да са плътно прилепнали за дървената част. Ако дървото се е разсъхнало, и се е получил луфт между дървената и металната част на колелото, са ги донасяли в работилницата да ги притегнат. В работилницата прерязвали металната шина и я накъсявали, след което, обикновено на двора поставяли три камъка между които палили огън и поставяли шините на камъните, за да се нагреят. На специално пригодено място поставяли дървената част на колелото, след което вземали нагрятата шина, която от топлината се е разширила и с три куки, едновременно натискали настрани и надолу. Шината се нанизвала на дървената част на колелото. (технологията е много близка до тази на свалянето на гума от джанта). За тази операция са били необходими 2 или 3 души. След като шината е сложена на дървената част цялото колело се прекарвало през вода, така шината изстивала, свивала се и прилепвала към колелото.
Коларо-железарят е разбирал не само от обработката на желязо, но и от обработката на дървото. Задължително е притежавал дървен струг, на който е обработвал главините за колелата; различни видове свредели, с които пробивали дупката на главината, за да може да се сложи оста на колата; различни длета, с които са дълбаели местата, където ще се сложат спиците на колелото.
Майсторите владеели разни хитрини, изработвали различни приспособления, с които облекчавали и улеснявали работата на коларите. Когато колата се изкачвала нагоре по планината и конят трябвало да си почине, като спре, за да не тръгнела каруцата назад, са изработвали специални спирачки на едното колело. Когато пък колата слиза надолу, за да не се спускала много бързо и да пребие коня, правили специално приспособление, което спъвало едното колело. Наричали го “обувка” и се слагало на едното колело и то вместо да се върти се пързаляло. Понякога на тази обувка слагали и 2-3 шипа, които се забивали в земята и така забавяли хода на каруцата.
Почти няма област в човешкия живот, за която железарят да не изработва приспособления или инструменти:
Вериги, саджаци, дилафи, огрибки, кофари – триперец или двуперец (с две или три пера) – за къщата; съкове, ножици, звънци – за овчаря; чукове и наковални за косача; сатъри, ченгели, куки – за месаря; ножици за овощаря; изнемала и длета за дърводелците и резбарите; жаги, брадви, куки за обръщане на трупите, кола с ниски колела и без климии – за дърварите; и за шивача и за тъкачката, и за обущаря та дори и за пътното строителство – лостове, лопати, трамбовки, и др. колички.
Работата на колао-железаря е била сезонна, защото изисквала много действия, свързани с работа на открито. Но и през зимата той не бездействал, а подготвял материали и елементи, които ще са му нужни за работа през топлите сезони. Например ако майсторът знаел, че напролет някъде ще се прави къща още през зимата подготвял, скоби, панти, резета, сюрмета.
Подготвял и изходните материали за направа на коли, колички, каруци, главините. Дърветата за тяхната направа се секли зимата около средата на януари и кората им не се белила. Отрязаната част на дървото се мажела с кравешки изпражнения, след което се прибирали да съхнат в мазата на къщата най-малко една година. Ако се обелила кората на дървото предварително, или не се съхранявало при необходими условия, дървото се напуквало и не можело да се използва.
Имало голяма разлика между железаря (ковач) и коларо-железаря. Ковачът работел повече на огнището и наковалнята – нагрявал желязото и изковавал различни изделия. От коларо-железаря се изисквали умения от различни занаяти, защото той, освен с желязото, работел с дървото, а когато правел кабриолети и файтони – работел и с кожа и плат.
по спомени на Георги Влаевски
